сряда, 18 август 2010 г.

Една добрина...

Днес направих една добрина за деца, които са изоставени от своите родители. Прегледах си гардероба и там имаше страшно много излишни дрехи, които никога не съм обличала дори, но си седят, там прибрани, и реших, че е крайно време да направя нещо, за да зарадвам децата от един дом, който е близо до нас. Защото те си нямат никого, както аз си имам Мама и Татко, те си нямат, кой  да им купува  нещата, от които се нуждаят. И затова, аз ще се опитам да има помогна поне мъничко да направя един мил жест. Ако повече хора мислеха, като мен светът щеше да бъде по-добър. А също така отправям остър укор срещу така наречените „Майки”, които изоставят своите рожби и се питам защо е трябвало да ги създават, след като никога не са ги искали??? Каквито и трудности да има човек трябва да ги преодолее, защото се ражда нов Живот, който толкова чист и крехък и трябва да се грижиш за него и да го възпитаваш, да стане голям и разумен човек с ценности, върху които да гради своят собствен живот. А според мен това да създадеш нов живот, да го отгледаш, възпиташ, изучиш и след това да имаш внуци, значи си живял пълноценно и си постигнал страшно много в този живот. Но за тези „Майки” е по-лесно да ги захвърлят в домове и държавата да се грижи за тях, но за огромно съжаление и на държавата не й пука много много. Тя дава колкото да не е без хич, отчита дейност пред народа, че се грижи за тези лишени от родителска грижа деца. Много ми е мъчно, че нямам по- голяма финансова  възможност, за да им помагам по-често. Когато минавам покрай този дом за деца и когато ги гледам навън нещастни, отритнати от света, благодаря на Майка ми, че тя не е една от тези чудовища и не ме е изоставила, а и продължава да се грижи за мен, за което съм й страшно благодарна и признателна!

вторник, 17 август 2010 г.

Друго няма

Искам.
Мога.
И все пак не въпроса е важен, а отговора.
И съня не е сън, докато не го приемеш за реалност.
И огъня дори не гори, ако го виждаш едноцветен.
Цветовете са могъщи поне за онези които наистина ги възприемат.
Трудно е.
Черно.
Бяло.
И нюансите между тях.
Погледни лилавото.
Това е цветът на моя живот. Цветът на твоя живот.
И не изгрева е началото. Той е края. Новото, непознатото, то се носи с залеза и сребърните коси на Луната...
Мисли за начина. Не за причината. Тя изчезва в първия миг на действие. Най-трудно е да започнеш, после всичко само се подрежда, ден след ден, нощ след нощ, а после нов шанс за изява и...
Смърт.
Как мъчно е да бъдеш сам сред самите. Когато разбереш, че ад не съществува. И ти изчезваш. Реалност. Ада е самия живот.

Друго няма...

Вече ти казах сбогом



А те исках. Нуждаех се от теб. Липсваше ми. Когато не бях в прегръдките ти замръзвах. Умирах от студ. Студ или самота? Може би се страхувах от самотата. Страх ме беше да остана сама - без теб. Да, признавам от начало много страдах. Плаках дълго. Май, цялата ми любов си отиде със сълзите ми...и вече не чувствам нищо. Безразличен си ми. Това е най- страшното. А да безразличието винаги идва след болката. Но къде е смисъла... може би е така - аз те обичах ти мене не...Какво толкова?! Любовта ти не ми е нужна. За какво ми е? Ако беше тази чиста любов, която изпълваше моето сърце да..но твоята любов е черна, потискаща. Защо те обичах? Защото бях наивна. Ти не ми даде нищо, а аз ти дадох всичко. Е, да не легнах с теб...Горда съм от себе си. Не исках или не точно с теб. Нима за това е било всичко за една нощ? Е, аз няма да потъна след теб. Ще изплувам. Може би знаеше че ти вярвам. И беше така. Възползва се от доверието и любовта ми. Все пак аз сам силна. Винаги аз съм властвала над другите, не те над мен! Защо си мислеше че ти ще успееш?!
Мили, аз не се задоволявам с 2-3 вечери внимание. Искам повече, но не и от теб. Ето соча ти вратата ... отиди и лъжи някоя друга..ако намериш такава, която да ти вярва. Би ми казал че съм озлобена, не не съм. Просто проумях какъв си. Ако изпитвах ненавист щях да я извикам и да и кажа какъв си. Но защо..ти си ми безразличен. Вече с усмивка мога да погледна назад и да се разсмея над това глупаво момиче, което бе готово да умре за теб. Не искам да те наскърбя с това писмо, просто трябва да знаеш , че вече нищо не значиш за мен... А дали изобщо някога си значел?!

неделя, 15 август 2010 г.

Ново начало





Винаги съм се питала, защо когато всичко е изградено, някой трябва да го срине из основи, и човек отново трябва да започне да гради своя така наречен живот, питам се има ли смисъл, когато пак някой ще го срине и така до кога? Ето например аз - един човек ограби всичко, в което съм вярвала и разруши моя мъничък свят, свят, в който имах любов, нежност и топлота (или поне така си мислех). Да не отричам имах ги за един кратък миг. И ето ме отново тухла по тухла започвам да градя Новото начало, но за щастие има кой да ми помага има един Нов човек, който да ми дава куража да вървя напред и да не се обръщам назад. А да продължавам да градя своя "идеален" свят, в който все още се намира обич и топлина.