Като деца сме научени да се държим добре, да споделяме играчките си, да си изяждаме зеленчуците и когато нямаме какво хубаво да кажем, по-добре да си премълчим, когато хапем езика си, ние знаем помежду си по-малко. За да пощадим чувствата на някого, ние крием и когато се скрие това, което чувстваме, в крайна сметка ще съжаляваме. Да бъдем честни, това може да не ви направи най-популярното момиче в двора на училището, но ще си спечелите уважение. Научат ли се на самоуважение добрите момичета, те винаги ще финишират първи.

Разбрах, че... Парите не могат да купят класа.
Разбрах, че... малките ежедневни неща, които не ни се случват, правят живота толкова грандиозен.
Разбрах, че... Под твърдата обвивка на всеки се крие някой, който иска да бъде оценен и обичан.
Разбрах, че... Игнорирането на фактите не променя фактите.

Любовта не съществува, това е трик на мозъка, комбинация от хормони и нищо повече.

Тайната на щастието се състои в способността да излезеш от кръга на своето Аз!

Стремежът на човека да усъвършенства и отмахва лошото у себе си се схваща от другите, като горделивост, която ги обижда. Колко жалко!

Самота

Тя беше толкова красива —
С черни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.
Истинската й същност не се опитваха да разкрият и тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра.
Всички споделяха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота.
Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя,
Болна бе от болестта, наречена самота.
Ден след ден посърваше нейната красота,
А слепи бяха хората за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше, скрита в нощта.
И така започна тя да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
А мракът бе свобода,
Светлината се превърна в проклятие,
А луната бе символ на радостта.
Лека по лека затвори се в себе си тя,
Светът започваше с вечерта,
Завършваше, когато дойде утринта
С първия лъч омразна светлина.
Живееше в собствения, но измислен свят,
Споделяше всичко с луната,
Обгърната от гъстия мрак
И целуваща се с самотата.
Дяволска бе тази целувка,
Целувка с ангелска красота,
Нежност преливаше от тази милувка,
Но тя беше бягство от реалността.
Не усещаше, а може би не искаше да усети,
Че вървеше бавно, но сигурно към смъртта.
Всеки знае, че дявалите са ангели проклети,
А тя прокле се сама.
И така продължаваше всичко, минаваха дните в очакване на вечерта,
Животът за нея започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.
Една нощ незабелязано излезе.
Знаеше къде отива — към нейната скала.
Това бе любимата й място.
Изгледът от нея беше несравнима красота.
Толкова близо бяха звездите,
А от всяка по-ярко блестеше луната,
Вятърът разпиляваше й косите
И тя тръгна към ръба на скалата.
В очите й вече нямаше сълзи,
Искрено щастлива беше сега.
Блестяха разпилените коси,
А от мечтата делеше я крачка една.
Погледна за последно небето,
Усмихна се на нощта,
Пристъпи напред и летейки извика:
„Сбогом, самота!“

Неизвестен автор